Цената на живота ще падне или тази на „гражданската“ ще се качи?

Изразената в статията позиция е лична и в никакъв случай не обвързва нито Софийския градски съд, нито съдебната власт като цяло.

В последните седмици в българските медии кипи дебат, наситен с апокалиптично-хулителни заглавия, все въртящи се около една и съща тема – обезщетенията при смърт вследствие на пътни инциденти. Целокупното онлайн общество вече имаше множество поводи да се изкаже по проблема, като (естествено!) позициите са в двете крайности. Вече се заговори и за необходимостта от обществен дебат. Такъв наистина е необходим, но освен шумен и широкообхватен, трябва да е обоснован и професионален. Поради това е редно да бъдат изяснени някои въпроси, по които се спекулира, както и да се оборят някои крайни становища, разпространени в медиите.

Проблемът

Като „източник“ на проблема мнозина сочат Тълкувателно решение № 1/2016 г. на Общото събрание на Наказателната, Гражданската и Търговската колегия на Върховния касационен съд (ВКС). С това решение се изостави наложилата се през 80-те години на 20. век практика, че обезщетение за неимуществени вреди на близък се дължи само на неговите родители, деца и съпруг, както и лица, които се намират във фактически същото положение, но без да е налице правната връзка. Това становище нямаше правна опора в закона, но е било развито от Върховния съд на Народна република България по редица практически съображения за правоприлагането (най-вече наказателното). То беше изоставено заради динамиката на съвременните семейни отношения, които твърде често се развиват неформално и това изключва голям кръг от засегнати лица от правото на обезщетение.

Всъщност проблемът е доста по-стар и произлиза от няколко основни фактора – на първо място, голямата смъртност по пътищата, която в България е една от най-високите в Европа. На второ място – силната динамика и тежката конкуренция на застрахователния пазар, която кара много от участниците да предлагат продукти на предела на финансовите си сили, за да вземат по-голям дял. Не без значение е и социално-икономическото равнище в страната и обстоятелството, че правилата относно застраховката „Гражданска отговорност” при автомобилистите (включително и максималните прагове на обезщетението) се определят спрямо общия пазар на Европейския съюз, а обезщетенията имат определено „средноевропейско ниво“. Освен това въведените информационни масиви и масово застраховане правят изключително лесно намирането на съответното отговорно лице, което да изплати обезщетение при всеки случай на пътен инцидент.

Поради всички тези причини от поне десетилетие делата за обезщетение на вреди при смърт в автомобилна катастрофа са били винаги много на брой и като цяло – успешни за пострадалите. Тези дела вероятно представляват и най-големия дял от разходите на застрахователите за обезщетения в сферата на имущественото застраховане. Поради това увеличението на обезщетенията създава потенциална опасност няколко застрахователни дружества да бъдат изпратени в несъстоятелност.

Страхът на застрахователите

Всичко това доведе до естествена реакция от страна на застрахователния бранш в България, който започна да алармира, че оставянето на нещата такива, каквито са – с обезщетения от порядъка на 100 000 лева на пострадал роднина, при разширяващ се кръг на роднините с право на обезщетение, ще доведе до икономически нецелесъобразни последици. Такива могат да бъдат значителното оскъпяване на застраховките, несъстоятелността на някои застрахователи и забавеното време за изплащане на обезщетения. Браншът поиска да се вземат мерки.

Бяха направени и проучвания, които установяват, че обезщетенията за жертви на катастрофи в други държави от Европа са значително по-ниски. Поради това се предложи по законодателен път да бъдат направени изменения, с които отговорността на застрахователите да бъде ограничена до максимален размер на паричната сума за обезщетение. В момента (7. ноември 2018 г.) предстои обсъждане на направени между две четения на висящ в Народното събрание законопроект в този смисъл, внесени от отделни народни представители. Не съществуват данни тези промени да са продиктувани от застрахователите, а подбудите за повдигането на въпроса, както вече беше посочено, далеч не са безоснователни с оглед на големия риск за обществото.

Реакцията на предложеното решение

Веднага след публичното оповестяване на посочените промени, които предвиждат праг на обезщетението от 20 00 лева за претърпени от най-близките вреди, в социалните мрежи и в различни медии се появиха публикации, че се слага „цена на човешкия живот“, че това е нехуманна политика, подигравка с жертвите на катастрофи и т.н. Появиха се изчисления относно печалбите на застрахователите, растежа в сектора, данни на близки на загинали, че чакат обезщетенията си прекалено дълго и т.н.

При преглед на медийни публикации в последно време започвам да забелязвам и надигащи се обвинения към адвокати, които били алчни и лакоми, тласкали обезщетенията все нагоре, а накрая прибирали парите на нещастните и бедни близки, останали без роднина. Цялостният тон на дискусията се изражда в заемане на емоционални позиции, без сериозен и аргументиран дебат, което няма да доведе и до разумни решения.

Кой е прав?

По скромното ми мнение, в този дебат и двете страни са както прави, така и неправи. На първо място, не е редно да се бърза – нито да се приемат прибързано закони, които после да се „закърпват на парче“, нито при липса на окончателно решение по достатъчен брой подобни казуси да се предизвиква паника, че съдилищата ще присъждат обезщетения на безкраен кръг лица, тласкайки по този начин цените на застраховките нагоре. Важно е и да не се започва с обвиненията – макар и да е възможно да съществуват алчни адвокати, заинтересовани съдии и законотворци, и недобросъвестни застрахователи, ограничаването на дебата до тези квалификации и взаимните обвинения между тези общности няма да разрешат нито един проблем.

Необходим е наистина широк дебат, който да включва множество заинтересовани лица – жертви, застрахователи, икономисти, юристи и медици, и да предложи цялостно решение на въпроса за размера на обезщетенията при смърт на близък. Дискусията обаче не следва да се ограничава само до случаите на катастрофи, защото, както ще бъде посочено по-долу, тя има значение за много по-голям кръг лица. Накрая, не трябва да забравяме, че в крайна сметка потърпевш е всеки от нас, и не е ясно в коя от позициите – пострадал, плащащ застраховка или участващ във вземането на решения, можем да се окажем при едно евентуално телесно увреждане или смърт на близък.

Но за да помислим за решенията, трябва да имаме изградено познание и за правната уредба такава, каквато съществува в момента, за да можем да я променим към по-добро.

Действащото право

Може би малко хора извън професионалната общност на юристите и тази на застрахователите си дават сметка, че отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ е вторична. Застрахователят е представител на един голям финансов фонд, който по силата на договор приема при определени условия да заплати обезщетение вместо този, който пряко е причинил определени вреди.

Законът е категоричен, че отговорен при причиняване на вреди е всеки. Точно това гласи текстът на чл. 45, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите – „Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.“ Така всеки, който е причинил смърт, независимо дали умишлено; при извършване на опасна дейност (работа с експлозиви, например); при управление на автомобил, или по стечение на обстоятелствата (например ако при несъобразяване бутне човек, бутнатият падне и си счупи главата), носи отговорност и дължи обезщетение за вредите, причинени на близките на починалия.

Това е много важно уточнение – при причинена смърт не се дължи обезщетение за самата смърт – починалият няма как да получи такова обезщетение. Обезщетяват се вредите, неприятните последици, претърпени от неговите близки, които според правото биват два вида – имуществени и неимуществени. Имуществени са онези вреди, които пряко могат да се оценят в пари. При смърт това са разходите по съхранението на трупа на починалия, транспортирането му, погребението, но и онези пропуснати приходи, които близките губят поради отсъствието на своя близък – издръжката, която той би им осигурявал, ако беше жив. Неимуществени са онези вреди, които не могат да бъдат оценени в пари – това са болките и страданията от скръбта по загиналия човек.

Чл. 51 и чл. 52 от Закона за задълженията и договорите предвиждат, че при причинено увреждане на обезщетяване подлежат и двата вида вреди. Разликата е в начина на определяне на обезщетението. Имуществените вреди се обезщетяват по действителния си размер (когато може да бъде доказан – напр. разноските по погребението), или по една разумна оценка за загубената издръжка – изчислява се заплатата на починалия преди датата на смъртта, определя се колко биха получили неговите близки от нея (като се изважда приблизителната стойност на издръжката на самия починал) и се предвижда период, през който евентуално починалият би могъл да дава подобна издръжка (при децата този период е определен в закона – до навършване на пълнолетие или завършване на висше образование, а за съпругата и родителите се прави опит за оценка според средната продължителност на живота). За неимуществените вреди обаче е предвиден друг критерий – те се обезщетяват „по справедливост“.

Това понятие обаче е твърде неясно (юристите понякога казват и „бланкетно“) – то няма свое собствено общоупотребимо съдържание, а при всеки случай съдът следва да определя справедливия размер на обезщетението съобразно конкретните обстоятелства. Още през 1968 г. Върховният съд на Народна република България е казал, че „справедливостта“ не е абстрактно понятие – при преценката на обезщетението съдът трябва да изхожда от възрастта на близките, които ще получат обезщетение; степента им на близост с починалия; особените връзки помежду им; нуждата, която имат от подкрепата на загиналия. С вече обсъденото тълкувателно решение ВКС също посочи, че и при по-далечните роднини трябва да се установи сериозна връзка на близост, за да се присъди обезщетение. В случая се търси т.нар. (още от Аристотел) „възстановителна“ справедливост – обезщетението трябва да е в такъв размер, че близките на починалия с получените пари да могат да си осигурят спокойствие и положителни преживявания, които в максималната възможна степен да компенсират болката от загубата на починалия им роднина.
За да определи размера на обезщетението, съдът преценява степента на близост между роднините, като по принцип се присъждат по-големи обезщетения на деца, останали без родител, при смърт на малки деца, при смърт на единствено дете в семейството. Обезщетението за неимуществени вреди при смърт на починал обикновено има среден размер от 100 000 лева.

Съдебната практика

Откъде тогава идват проблемите?

На първо място, особеност при делата за обезщетение на вреди от смърт на близък човек в България е, че те обикновено се водят за неимуществени вреди. Това е така, защото при тези вреди сумата на понесените загуби или загубената издръжка не трябва да се доказва. Това улеснява жертвите и те предпочитат да не преследват пълно обезщетение на всички вреди, а да получат една достатъчна по размер сума, за да мога да уредят живота си в отсъствието на своя близък.

В европейски план обаче практиката е обратната – големите обезщетения се присъждат на най-близките на починалите заради това, че няма да могат да получават издръжка от своя съпруг или родител, а обезщетенията за неимуществени вреди по принцип са в размери, които рядко превишават 15 000 – 20 000 евро (или поне това показва направено от мен непълно проучване по темата във връзка с проблемите на цитираното по-горе тълкувателно решение на ВКС). Така в Западна Европа обезщетенията за неимуществени вреди на пострадалите водачи, които имат телесни увреждания вследствие на катастрофи на пътя, са значително по-високи от тези, които близките получават при смърт. У нас, обратно, се е наложила практиката повечето обезщетения за неимуществени вреди от телесни увреждания да се определят съобразно (като процент или част) от установеното обезщетение при смърт. Това създава впечатлението, че обезщетението, което роднините получават при смърт на техен близък, е не обезщетение за тяхната мъка, а някакъв вид „цена на живота“.
Възражения могат да се изложат и по отношение на това, че близките на загиналите при автотранспортни произшествия получават по-голяма закрила от тази на други пострадали лица. Защото при тези произшествия винаги се намира застраховател или организиран от държавата фонд, който да поеме обезщетението. При случаите на смърт по вина на незастраховано лице – например при престъпление, жертвите остават на практика необезщетени – убиецът няма как да събере пари за обезщетението на близките на жертвата, докато лежи в затвора. Това неравенство може да бъде предпоставка за силно цинично отношение към правосъдието и политиката на определяне на обезщетенията.

Освен това се наблюдава и нееднаква съдебна практика – тъй като неимуществените вреди се присъждат „по справедливост“, съдиите имат до някаква степен свобода да преценяват размера на обезщетенията. Разбира се, това не става без никакви граници, а и повечето съдебни решения по подобни дела подлежат на обжалване пред последната инстанция – ВКС – един съд, в който по подобни казуси решения вземат не повече от 30 – 40 съдии. Дори и да се приеме един стеснен диапазон на разликата в размера на обезщетението при подобни условия на близост между починал и обезщетен в размер на около 10 на сто, при обезщетение от около 100 000 лева разликата може да достигне до 10 000 лева – една значителна по размера си сума. Това кара и страните винаги да оспорват размера на определените обезщетения, тъй като съществува вероятност да си тръгнат с няколко хиляди повече при евентуално обжалване (възможен е и обратен вариант – загуба на още няколко хиляди лева).

Всичко това създава атмосфера на недоверие между пострадали, застрахователи и адвокати – всеки се опитва да „изстиска“ максимално от делото, съответно – да предложи на другата страна максимално неизгодни за нея условия. В тази напрегната борба често съдът, който е изправен пред множество различни искания на страните в опит за постигане на по-благоприятно решение, няма време спокойно да обмисли вариантите за такова. А това може лесно да доведе до съдебна грешка.

Добри ли са предлаганите решения?

При това положение е разумно да се зададе и този въпрос – не е ли по-добре тогава да имаме фиксиран размер на обезщетенията.

Макар и този отговор да звучи като панацея, защото ще премахне неяснотата, фиксираното обезщетение създава други сериозни проблеми. Всъщност, и сега законът определя фиксиран максимален размер на обезщетението, който застрахователите плащат – това е горната граница на застрахователното покритие, която законът нарича „застрахователна сума“. При застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите тя е уредена в чл. 492, т. 1 от Кодекса за застраховането и е в размер на 10 000 000 лева за всяка катастрофа, независимо от броя на пострадалите. Очевидно обезщетения в такъв размер не се изплащат в нито една европейска държава на само един пострадал. Затова застрахователите искат уреждане на по-нисък праг за обезщетение.

Въвеждането на фиксиран горен праг на обезщетението обаче може да е несправедливо – ако такъв праг се уреди със закон, е възможно той да се окаже твърде нисък; възможно е при по-висока инфлация размерът на обезщетението бързо да стане смешно малък на фона на ценовото равнище в страната; винаги е възможно да се появи случай, при който някой близък на починал човек търпи вреди, които са изключително силни и предвиденият в закона максимален праг не може да ги обезщети. Следователно подобен фиксиран размер на горната граница на обезщетението също би бил лошо решение в редица случаи.

И все пак, някакво ограничение може би трябва да има. То не трябва да е определено като твърда ставка, защото рискува наистина да се превърне в „оценка на живота“ – един израз, който, изглежда твърде отдалечен от функцията на обезщетението да облекчи страданието на живите, а не да помогне на вече починалите – нещо, което е отвъд силите на човека. Не е без значение и фактът, че обезщетенията не идват от нищото – те се плащат от всички нас, които се застраховаме. И ако размерът на обезщетенията стане прекомерен, то цялото общество ще търпи лишения и ще бъде принудено да промени негативно живота си от свръхпредпазливост заради грозящата го отговорност – ако застраховките за евентуална катастрофа са твърде високи, то хората ще спрат да управляват автомобили. Така катастрофите наистина ще престанат, но и икономическата полза от сигурното движение на пътя (която застраховката „гражданска отговорност“ на автомобилистите в крайна сметка обезпечава) ще изчезне.

Поради това е необходим по-гъвкав подход от предложените законодателни изменения с определяне на фиксиран максимален размер на обезщетението за смърт на близки роднини. Освен по-гъвкав обаче, този подход трябва да е и по-всеобхватен. Предложените изменения предвиждат единствено изменение на режима за отговорността на застрахователите. Останалите лица, отговорни при смъртта на хора – работодатели в случаите на трудова злополука, извършващите дейности с повишен риск (строители, оператори на машини и т.н.) – биха се оказали изключени от ограничението на отговорността. Така една категория лица (застрахователите) биха били по-облагодетелствани от останалите, които също носят отговорност за човешкия живот. Подобна разлика в третирането не намира логично обяснение от гледна точка на справедливостта – на близките на загиналите им е безразлична причината, поради която е настъпила смъртта. За тях болезнен е резултатът – неизлечимата загуба от смъртта на близък човек.

Какво да се направи?

Казаното дотук дава основание единствено за едно заключение – каквото и решение да се вземе, то не трябва да е прибързано. Всеки от възможните варианти за определяне на обезщетението при смърт на близък има свои предимства и недостатъци. Без задълбочено обсъждане е по-вероятно да се вземе крайно, а следователно – и невярно, решение.

Законодателна промяна безспорно е необходима, и същата следва да е в две насоки – ограничаване в известна степен на размера на обезщетенията за неимуществени вреди от смърт на близък, и засилване на ролята на обезщетенията за имуществени вреди. Вероятно това изисква и приемане на подробни правила и за определяне на последните, но това трябва да стане на законодателно ниво. Следва да се помисли за гъвкав подход на определяне на тези ограничения в размера на обезщетенията, и то като се отчитат позициите на всички страни. Може да се помисли и за облекчаване на доказването на имуществени вреди от загубена издръжка или определяне на нормативен критерий, по който същата да се присъжда (последните съдебни актове със задължителен характер, с които Върховният съд е опитал да въведе подобен общ критерий са от началото на 90-те години на двадесети век).

В това отношение отговорността на законодателя е в три насоки – да не се допуска ескалиране на дебата в безкраен низ от взаимни обвинения между различни професионални общности; да се постави въпросът на широко обществено обсъждане, и крайното решение да се вземе при сериозно участие и на професионални юристи, които да отчитат проблемите пред правоприлагането. Разбира се, икономическите и медицински аспекти на проблема не следва да остават на заден план, но въпросът има основно правен характер и не е добре юристите да бъдат оставени извън дебата.

До приемането на закона отговорност имат и съдиите от всички съдебни инстанции, но най-вече съдиите от Върховния касационен съд, които трябва да се опитват да запазят предвидима практика по въпросите на размера на обезщетението за неимуществени вреди и да подходят отговорно при решаването на първите дела, при които такива вреди ще се присъждат на по-далечни роднини или други близки. Трябва да е налице ясен и предвидим критерий, който да създаде оправдани очаквания за размера на обезщетението както у застрахователите, така и у пострадалите.

Единствено така може да се вземе работещо решение, а не да се създаде ситуация на задълбочаване на проблема до неговото ескалиране.

Последните от Андрей Георгиев

Приятели на "Юридически барометър"