Може ли нищожна клауза от потребителски договор да бъде заместена с повелителна норма?

С Решение № 76/22.07.2020 г. по търговско дело № 1011 по описа за 2019 г. състав на Върховният касационен съд (ВКС), Търговска колегия, Първо отделение, даде отговор на въпроса възможно ли е нищожна клауза от потребителски договор да бъде заместена с повелителна норма от националното право.

Според върховните съдии нищожна клауза от потребителски договор не следва да се замести автоматично от съда с повелителните правила на закона, тъй като това е в противоречие със задължителната практика на Съда на Европейския съюз (СЕС). Неравноправната договорна клауза е нищожна, т.е. няма задължителна сила за потребителя, поради което същата не следва да се прилага в отношенията между страните.

Като аргумент за постановения отговор съдиите изтъкват, че с §13а от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) са въведени изискванията на директивите в областта на потребителското право.

Съгласно чл. 6, пар. 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори (Директива 93/13/ЕИО) държавите членки определят изискването включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи.

С Решение С-618/10 от 14.06.2012 г. по делото Banco Espanol de Credito срещу Joaquin Calderon Camino, постановено по преюдициално запитване относно тълкуването именно на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, състав на СЕС постановява, че не се допуска правна уредба на държава членка, която дава възможност на националния съд, когато констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза.

Според съдебният състав на СЕС текстът на чл. 6, параграф 1 Директива 93/13/ЕИО предвижда задължение за националните съдилища само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но съдилищата не са овластени да изменят съдържанието на тези клаузи. Договорът трябва да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът. Според СЕС, ако на националния съд бъде позволено да изменя съдържанието на неравноправните клаузи в такива договори, това би могло да застраши постигането на дългосрочната цел на чл. 7 от Директива 93/13, а именно – да се предотврати употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици. Такова правомощие на националните съдилища дори би способствало за премахването на възпиращия ефект, който се упражнява върху продавачите и доставчиците чрез неприлагане на неравноправните клаузи спрямо потребителя – продавачите и доставчиците биха използвали подобни клаузи, ако знаят, че дори да бъдат обявени за нищожни, договорът ще може да бъде допълнен в нужната степен от националния съд, така че да се съхранят интересите им. Поради това съдиите стигат до извода, че ако бъде признато на националния съд, подобно правомощие не би могло само по себе си да гарантира на потребителя толкова ефикасна защита като произтичащата от неприлагането на неравноправните клаузи.

Решение С-421/14 от 26.01.2017г. по дело Banco Primus SA срещу Jesus Gutierrez Garcia на СЕС е в същия смисъл. В мотивите на решението е подчертано, че „видно от текста на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г., националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът“.

В конкретния казус българският въззивен съд излага становище, че предвиденото в договор задължение за кредитополучателите да заплащат наказателна лихва с лихвен процент, равен на сбора на договорения лихвен процент плюс наказателна надбавка от 20 пункта в случай на неизвършени плащания по кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните, тъй като определената надбавка от 20 пункта над договорения лихвен процент е необосновано висока. Като приема клаузата от договора за неравноправна и като такава за нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, въззивният съд излага аргументи, че следва да се замести нищожната клауза от договора за кредит с повелителните правила на закона – наказателната лихва, представляваща неустойка по договора за забавено изпълнение на дължимите суми, да се извърши не с 20 пункта наказателна надбавка, а с 10 пункта, колкото се прилагат при изчисляване на законната лихва при забавени задължения в евро съгласно чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите във вр. с Постановление № 100 на Министерски съвет (Обн., ДВ, бр. 42 от 05.06.2012 г. – т. 2)

Върховните съдии не споделят изводите на въззивния съд и подчертават, че решенията на СЕС с предмет тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е задължително за всички съдилища в страната, което обосновава отговора на поставения въпрос.

С цялото решение и с конкретния казус можете да се запознаете тук.

Приятели на "Юридически барометър"