За обратното действие и реалния му ефект
Може да Ви звучи странно, че ще започна представянето си в тази нова правна страница в интернет с коментар на един незначителен нормотворчески феномен. Съществуването на този феномен обаче е много показателно за начина на разсъждение на българския нормотворец в периода от интензивното проникване на правото на Европейския съюз у нас (някъде около 2005 г.) досега. Но преди да опиша конкретния случай, ще започна малко по-отдалеч. Правната система, както учат в университета, е идеална система – в нея е важно не само какви нещата са, но и какви могат да бъдат. В това се крие и ужасяващата сила на правото, което би могло да забрани всяко, дори и най-есетственото човешко поведение. Такава правна система е напълно възможна, но тя би била напълно лишена от обещствената си функция, която е призвана да изпълнява – да регулира съществуващите сред хората отношения по разумен начин. Именно затова фактическото, както казва проф. Живко Сталев, има „нормативна сила“.
Едно от най-разумните творения на същия проф. Сталев – Законът за нормативните актове (обн. ДВ, 27/1973 г., посл. изм. ДВ, бр. 34/2016 г.), обаче допуска, че понякога творецът на правото може и да се пообърка, затова дава възможност някои правила на закона да се прилагат с обратна сила – чл. 14 ЗНА. Казвайки това, няма как да не споменем и още една истина от света на нормативната сила на фактическото – задълженията, които правните норми възлагат, се изпълняват не в идеалната система на правото, а в реалния свят, като правото урежда санкции за неизпълнение на тези идващи от света на идеите и „чистото право“ обвръзки.
Именно в корелацията на тези два правни феномена – правната норма и създаденото от нея задължение, се заражда и разглежданият тук законодателен абсурд. А той се съдържа в разпоредбата на § 42 от преходните и заключителни разпоредби на новия Закон за пазарите на финансови инструменти (обн. ДВ, бр. 15/16.02.2018 г.), според който § 13, б. „а“ от същите тези преходни и заключителни разпоредби на закона влиза в сила на 21.11.2017 г.
На пръв поглед, нищо интересно – законодателят е решил някоя правна норма да се прилага с обратна сила и да преуреди вече възникнали правоотношения между правните субекти. При внимателен прочит на разпоредбата, която се прилага от 21.11.2017 г. обаче виждаме друго. В релевантната си част същата гласи: В § 1а от Кодекса за социално осигуряване (КСО) се създава „ал. 2: (2) Кодексът предвижда мерки по прилагане на Регламент (ЕС) № 1286/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 26 ноември 2014 г. относно основните информационни документи за пакети с инвестиционни продукти на дребно и основаващи се на застраховане инвестиционни продукти (ПИПДОЗИП), на Регламент (ЕС) № 648/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 4 юли 2012 г. относно извънборсовите деривати, централните контрагенти и регистрите на транзакции и на Регламент (ЕС) 2015/2365 на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2015 г. относно прозрачността при сделките за финансиране с ценни книжа и при повторното използване, и за изменение на Регламент (ЕС) № 648/2012.“ Така разбираме, че разпоредбата, на която е придадено обратно действие, на практика няма нормативно съдържание, а представлява декларация на законодателя за „източника на вдъхновение“ на определени разпоредби (или техни изменения) в КСО.
Защо е необходимо да се придава обратно действие на една такава декларация, когато същата няма правно значение за гражданите на Република България и другите правни субекти?
Отговорът се крие във факта, че с цел яснота в последните години Европейският съюз изисква от държавите в блока да посочват във вътрешното си законодателство, че даден акт въвежда изисквания на законодателството на Съюза. Така гражданите (и най-вече правните професионалисти) могат да потърсят критерий за тълкуване на тези текстове, както и да установят дали може разумно да очакват правилата в тяхната държава да се прилагат и в други държави от Съюза. В чл. 87 от цитирания в коментираната разпоредба с обратно действие Регламент (ЕС) № 648/2012 е въведено и подобно изискване за позоваване на актове от правото на Европейския съюз. Не е ясно защо българската държава е решила, че това позоваване е толкова важно да стане част от вътрешното право на 21.11.2017 г., както ни казва § 42 от Закона за пазарите на финансови инструменти, доколкото това задължение за посочване на релевантния акт от правото на Европейския съюз е трябвало да се изпълни до 17.08.2014 г., както посочва и самата разпоредба на чл. 87 от Регламент (ЕС) № 648/2012. Вероятно обаче администрацията има причина да иска това позоваване да съществува към датата 27.11.2017 г., вероятно за да избегне някаква санкция.
Забележително е обаче виждането на българската държава, че едно задължение за уведомяване на гражданите чрез включване на определена препратка в закона може да се изпълни с обратна сила. Професор Сталев вероятно би завидял на подобна правна фантазия, но и би се учудил до крайна степен от нея. Подобно предположение авторът прави, тъй като са му познати само два способа за изпълнение на задължения с обратна сила – прихващане и данъчна амнистия. Нито един от тях обаче не би могъл да се приложи към задължението определени лица да се информират изрично за свързани правни норми с възприемане на съответен текст в нормативен акт. Тъй като, както беше вече посочено, задълженията се изпълняват в реалния свят, а не във „виртуалната“ реалност на идеалната правна система.
А когато не си си свършил работата в реалния свят, не е логично да си създаваш оправдания в идеалния. Особено когато дължиш изпълнение на тези задължения на гражданите на страната си.
