Случаят Желяз Андреев и режимът за екстрадиция в САЩ

През последните дни особено силен обществен и медиен отзвук получи новината за задържането на българския гражданин Желяз Андреев по искане на Съединените американски щати, последвано и от искане за задържането на още няколко български граждани, заподозрени в извършването на престъпления, свързани с нарушение на ембаргото за Сирия. Обяснено беше, че искането за задържане ще бъде последвано и от искане за екстрадиция в САЩ.

Тъй като не познаваме в детайли фактите, не бихме си позволили да коментираме конкретния казус, но бихме искали да припомним някои основни положения в нормативната уредба, която се отнася към въпроса за екстрадицията, и въпросите, на които трябва да отговори българския съд, разглеждащ искането за екстрадиция.

Екстрадицията най-общо е процедура по предаване на едно лице, намиращо се на територията на една държава (замолена страна), на друга държава или на международен съд (молеща страна) за реализиране на наказателно преследване или за изтърпяване на наказание лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане, наложени от тази друга държава или международен съд. Лицето може да е или да не е гражданин на замолената държава, но ако е, той се ползва от допълнителни гаранции – замолената държава при определени предпоставки би могла да откаже екстрадиция само въз основа на гражданството.

Съгласно Конституцията на Република България български гражданин „не може да бъде предаден на друга държава или на международен съд за целите на наказателно преследване, освен ако това е предвидено в международен договор, ратифициран, обнародван и влязъл в сила за Република България” (чл. 25, ал. 4). В международните отношения на България със САЩ действа такъв договор за екстрадиция – Договор за екстрадиция между правителството на Република България и правителството на Съединените американски щати (Договора). Той е подписан на 19 септември 2007 г. и е ратифициран от 40-то Народно събрание на 23 април 2008 г. (Обн., ДВ, бр. 43 от 2008 г., в сила от 21 май 2009 г.). В Договора е посочено, че в него са съобразени задълженията, предвидени в Споразумението за екстрадиция между САЩ и Европейския съюз, подписано във Вашингтон на 25 юни 2003 г. Правната уредба се допълва от разпоредбите на Закона за екстрадицията и Европейската заповед за арест (ЗЕЕЗА), който се прилага при наличието на международен договор, по който Република България е страна, като го допълва по отношение на неуредените въпроси (чл. 4 от ЗЕЕЗА).

С оглед известните в публичното пространство данни по случая, в настоящото изложение ще акцентираме върху някои важни моменти, които съдът следва да има предвид при вземането на решения за екстрадиция:

А) Абсолютно условие, за да допусне екстрадиция по установения в Договора между Република България и Съединените американски щати ред, е т.нар. двойна наказуемост на престъплението – изискването престъплението да е предвидено и да се наказва по законите и на двете държави. Това не означава, че трябва да има пълно съответствие в описанието на престъпленията по българското и американското право. Според чл. 2, пар. 3, б. „а“ от Договора едно престъпление се счита за престъпление, даващо основание за екстрадиция, „независимо от това дали законодателствата на молещата и замолената държава поставят действията или бездействията, съставляващи престъплението, в една и съща категория на престъпленията или описват престъплението с едни и същи термини”. Съгласно ЗЕЕЗА деянието съставлява престъпление и в двете държави, когато независимо от разликите между съставите им техните основни признаци съвпадат (тези, които определят престъплението като даден вид и го отличават от другите престъпления). Следователно не е нужно квалификацията на деянието да е еднаква по законите на двете страни, не е задължително с деянието да се засягат или застрашават едни и същи отношения, нито има значение доколко съвпада наименованията на престъпленията. Преценката дали е налице двойна наказуемост на деянието принадлежи на съда – той следва да реши дали деянието може да бъде подведено под признаците на едно или повече престъпления по българския Наказателен кодекс. Важно е да се подчертае, че той няма право да проверява достоверността на фактите, изложени от молещата държава – те се приемат за такива, каквито са представени, нито убедителността на доказателствата. Освен това Договорът изисква като друга предпоставка за екстрадиция не само да е налице двойна наказуемост, но и „престъплението да се наказва по законите и на двете държави с лишаване от свобода повече от една година или с по-тежко наказание”.

Б) Съгласно чл. 3, пар. 4 от Договора, „ако престъплението е извършено извън територията на молещата държава, екстрадиция се разрешава при условие, че са налице другите приложими изисквания за екстрадиция, ако в законодателството на замолената държава е предвидено наказание на престъпление, извършено извън нейната територия при подобни обстоятелства“. Конкретният случай е именно такъв – според изнесената в публичното пространство информация твърдяното в искането на САЩ престъпление е извършено не от американски граждани и не на американска територия. В този случай съдът трябва да прецени дали българският наказателен закон допуска за съответните престъпления да се осъществи наказателно преследване срещу чужди граждани за престъпления, извършени извън Република България. Този въпрос е свързан с териториалното действието на наказателния закон. Наказателният кодекс на Република България в три хипотези допуска прилагaнето му към чужденци за извършени от тях престъпления в чужбина – 1) когато са извършили в чужбина престъпления от общ характер, с които се засягат интересите на Република България или на български гражданин; 2) когато са извършили в чужбина престъпление против мира и човечеството дори ако с тях се засягат интересите на друга държава или чужди граждани и 3) за други престъпления, извършени от чужденци в чужбина, когато това е предвидено в международно съглашение, по което Република България е страна. Следователно, за да разреши екстрадиция, заедно с останалите факти, българският съд трябва да изследва и въпроса дали за престъпленията, към които е подвел фактите, би могла да се приложи някоя от хипотезите на чл. 5 и чл. 6 от НК, т.е. налице ли са „подобни обстоятелства“ по смисъла на чл. 2, пар. 4 от Договора.

В) Освен положителните предпоставки за даване на съгласие за екстрадиция, Договорът и ЗЕЕЗА уреждат и редица условия, наличието на които предполагат отказ. Така например екстрадиция не се разрешава, ако престъплението е политическо или молбата за екстрадиция е политически мотивирана, ако за престъплението в молещата държава е предвидено смъртно наказание, ако лицето, чието предаване се иска, ще бъде съдено от извънреден съд, ако екстрадицията има за цел преследване или наказване на лицето на основания като раса, религия, гражданство, етническа принадлежност, пол, гражданско състояние или политически убеждения, или се прецени, че съществува риск положението на лицето да бъде утежнено поради някое от тези основания, ако лицето ще бъде подложено в молещата държава на насилие, изтезание или на жестоко, нечовешко или унизително наказание, или не са гарантирани правата му, свързани с наказателното производство и т.н.

По отношение на българските граждани отказ от екстрадиция може да се направи и само въз основа на гражданството. Член 3 от Договора ограничава тази възможност за изчерпателно изброените в него престъпления (като тероризъм, трафик на хора, убийство и тежка телесна повреда, незаконен трафик на наркотици, оръжия, боеприпаси и взривни вещества и др.). Ако деянието не се квалифицира като нито едно от изброените в чл. 3 престъпления, българският съд би могъл да откаже екстрадиция и само въз основа на гражданството на посочените в искането лица. В този случай договорът предвижда задължение на замолената държава, по искане на молещата държава, да предаде делото на компетентните органи за започване на наказателно производство.

Важно е да се подчертае, че отказът за екстрадиция, не означава отказ от наказателно преследване.

Въз основа на изложеното по-горе следва, че съдът изключително внимателно трябва да прецени, от една страна, налице ли е в случая двойна наказуемост на престъплението, т.е. съвпадат ли неговите основни признаци. От публичната информация по казуса става ясно, че деянията на българските граждани са квалифицирани първоначално от Върховната касационна прокуратура като контрабанда на стоки и документно престъпление съгласно Наказателния кодекс. Тази квалификация обаче в никакъв случай не обвързва съдът и той трябва на собствено основание да прецени налице ли е въобще двойна наказуемост. От друга страна, от достъпната може да бъде направен извод, че фактите, на които се основават исканията, не се квалифицират като нито едно от изброените в чл. 3 от Договора престъпления. Следователно още веднъж трябва да се подчертае, че българският съд би могъл да не допусне екстрадиция само въз основа на гражданството на исканите лица.

Приятели на "Юридически барометър"