Професор Любомир Владикин
През 2021 г. се навършват 130 години от рождението на един от най-изтъкнатите български юристи, талантлив писател и виден мислител – проф. Любомир Владикин.
Любомир Николов Владикин е роден в с. Голямо Белово на 3 септември 1891 г.
През 1915 г. завършва висшето си образование по правни и държавни науки в Юридическия факултет на Софийския университет (ЮФ на СУ). Между 1921 и 1924 г. специализира във Виена, Йена, Вюрцбург и Прага. Доктор по държавни науки на Вюрцбургския университет и доктор по стопански науки на Виенския университет (1924 г.). Между 1932 и 1933 г. е стипендиант на Рокфелеровата фондация за Югоизточна Европа в Италия и Франция. През 1932 г. става лисансие по право към Сорбоната.
Редовен доцент в ЮФ на СУ, Катедра по общо държавно и българско конституционно право (1928 г.) От 1932 г. е последователно извънреден професор, редовен професор (1938 г.), ръководител на Катедрата по общо държавно и българско конституционно право (1938-1944 г.), декан (1933-1934 г., 1937-1938 г.) и зам.-декан (1934-1935 г., 1938-1939 г.) на ЮФ. В Софийския университет води курсовете по Общо държавно право (Част I Общо учение за държавата; Част II Правно устройство и управление на съвременната държава), както и специалните курсове по Престолонаследяването като публичноправен институт, Личност и държава, Държава и стопанство.
Между 1934 и 1944 г. Любомир Владикин е хоноруван професор по финансови и стопански науки в Свободния университет.
Основните научни интереси на проф. Владикин са в областта на държавното право. Автор е на редица книги, учебници, учебни помагала, студии и статии. Сред най-значимите негови произведения се открояват „Регентството като държавноправен институт“ (1927 г.), „Българското престолонаследие“ (1930 г.), „Основи на царската власт и престолонаследието. Правна история, теория, догматика“ (1931 г.), „Общо учение за държавата“ (1935 г.), „История на Търновската конституция“ (1936 г.), „Организация на демократичната държава. Конституция. Парламент. Държавен глава. Министри“ (1937 г.).
За приноса си в областта на теорията на държавата и сравнителното конституционно право той е удостоен като асоцииран член на академиите на науките на Румъния, Югославия, Гърция и Австрия. Член-кореспондент е на Италианската академия на науките (1934 г.), почетен доктор на университета в Осло (1939 г.) и на Френската академия (1940 г.).
От 1919 г. е адвокат в София. Между 1924 и 1928 г. е подсекретар при Централното управление на БНБ в София, секретар на БНБ във Варна и инспектор при Централното управление на БНБ в София.
Проф. Владикин развива и активна литературна дейност. Сред произведенията му като писател са „Царевград Търнов. Пътни карти, легенди и видения“ (1928 г.), „Между Царевец и Трапезица. Пътни карти, легенди, видения“ (1931 г.). Член е на Съюза на българските писатели (1920 г.), негов секретар (1925-1926 г.) и член на Управителния му съвет (1928-1945 г.).
Съдейства за активното сътрудничество в областта на културата с Италия, Германия, Румъния, Чехия и други страни. Между 1934 и 1944 г. е: член на ръководствата на културните дружества Франция – България, Япония – България и Словакия – България; подпредседател на българската секция на Института за международни изучавания и на Българо-германското културно дружество; председател на Итало-българската културна взаимност. От 1935 г. е член на Дружеството на българските икономисти академици и на ръководството на Дружеството на юристите академици. Също така е и подпредседател на младежкото дружество за стопанско и културно повдигане на селото.
Удостоен е с италианската благородническа титла „Командаторе“ (1934 г.) и с френски орден за културни заслуги (1940 г.).
Проф. Владикин служи на българската армия по време на Първата световна война на Солунския фронт.
През 1942 г. той отказва да влезе в правителството на Богдан Филов. В края на август 1944 г. заминава за Германия на лечение и след Деветосептемврийския преврат не се завръща в България. Заличен е като професор от СУ и Свободния университет и е изключен от Съюза на българските журналисти и от Съюза на българските писалите. През 1945 г. е осъден задочно на смърт от Народния съд. Умира на 22 май 1948 г. в Германия.
Дълбок поклон, професоре!
