Може да Ви звучи странно, че ще започна представянето си в тази нова правна страница в интернет с коментар на един незначителен нормотворчески феномен. Съществуването на този феномен обаче е много показателно за начина на разсъждение на българския нормотворец в периода от интензивното проникване на правото на Европейския съюз у нас (някъде около 2005 г.) досега. Но преди да опиша конкретния случай, ще започна малко по-отдалеч. Правната система, както учат в университета, е идеална система – в нея е важно не само какви нещата са, но и какви могат да бъдат. В това се крие и ужасяващата сила на правото, което би могло да забрани всяко, дори и най-есетственото човешко поведение. Такава правна система е напълно възможна, но тя би била напълно лишена от обещствената си функция, която е призвана да изпълнява – да регулира съществуващите сред хората отношения по разумен начин. Именно затова фактическото, както казва проф. Живко Сталев, има „нормативна сила“.

След няколкогодишна работа по различни варианти на антикорупционен закон на 19 януари 2018 г. в Държавен вестник беше обнародван Законът за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество. По време на процедурата по неговото приемане се провеждаха дебати, изказаха се експерти в различни области, всички парламентарни групи (къде активно, къде свенливо) изразиха позиции, коментираха го редица институции, очаквано се възбуди и неправителственият сектор. Извън фокуса на дискусиите обаче остана един дребен детайл, който при стриктно прилагане на вече приетия закон би могъл да създаде неочаквани проблеми.

Приятели на "Юридически барометър"