Ново тълкувателно решение относно приложението на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД

С Тълкувателно решение № 5/2019 г. по Тълкувателно дело № 5/2019 г. Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии (ОСГТК) на Върховния касационен съд (ВКС) реши, че:

При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост.

Тълкувателното дело е образувано поради констатирана противоречива практика на ВКС по въпроса: „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост?

Съгласно разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца.

Според първото становище шестмесечният срок тече от датата на падежа на всяка вноска и ако кредиторът бездейства и не предявява иск срещу главния длъжник в рамките на този срок, с изтичането му се прекратява задължението на поръчителя за плащане на тази вноска, т. е. преклудира се отговорността му за съответната част от главното задължение.

Другото становище, което се застъпва в съдебната практика, е, че с чл. 147, ал. 1 от ЗЗД се регламентира прекратяване на поръчителството поради бездействие на кредитора по договора след крайния падеж на главното задължение, а не с оглед падежа на отделните вноски. Шестмесечният срок тече от момента на настъпване на предсрочната изискуемост на дълга, без да се прави разграничение относно вноските с настъпил и ненастъпил падеж към момента на обявяване на предсрочната изискуемост.

Според ОСГТК правилно е второто становище. Съдиите посочват, че чл. 147, ал. 1 от ЗЗД урежда едно от специалните основания за прекратяване на поръчителството по право – ако кредиторът не предяви иск срещу длъжника в шестмесечен срок от падежа на главното задължение. „Разпоредбата защитава интересите на поръчителя, който е приел да отговаря лично, с цялото си имущество и по правило безвъзмездно за изпълнението на чуждо задължение, и същевременно санкционира кредитора, ако той не упражнява своевременно правата си по обезпечението“.

Върховните съдии приемат, че при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати, отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания. „Задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. Поради липса на самостоятелно (извън това на главното задължение) основание за плащане на отделните вноски, техният падеж е ирелевантен за приложението на чл. 147, ал. 1 ЗЗД“. Върховните съдии подчертават, че в посочения смисъл е и граматическото тълкуване на разпоредбата, в която термините „падеж“, „главно задължение“, „иск“ се използват в единствено число. Според тях, ако се подкрепи тезата, че срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД при разсрочено изпълнение на задължението започва да тече от падежа на всяка вноска, това би противоречало на основните правила за отговорността на поръчителя, а именно: чл. 139, изр. 1 ЗЗД, чл. 140 ЗЗД и чл. 141, ал. 1 ЗЗД.

В мотивите на решението съдиите допълват, че „ако срокът по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД се прилага за всяка разсрочена вноска поотделно, може да се стигне до ситуация, в която поръчителят ще отговаря при по-облекчени условия или в по-малък обем от главния длъжник, без това да е уговорено в договора за поръчителство. Ако се приеме, че шестмесечният срок за предявяване на иска против главния длъжник тече от падежа на всяка погасителна вноска и че кредиторът е длъжен, за да запази правата си срещу поръчителя, да води отделен иск срещу длъжника за всяка вноска, приложното поле на поръчителството като вид лично обезпечение би било неоснователно ограничено, а функциите му – обезсмислени. Възможно е при дългосрочни договори погасителният план да съдържа голям брой вноски, включително такива, дължими през шест или повече месеци. В този случай кредиторът би бил принуден да води поредица от искове срещу главния длъжник, чийто брой може да е равен на броя на погасителните вноски, за да запази правата си срещу поръчителя, което би натоварило страните с неоправдани разноски. Не на последно място, обезпеченият по реда на чл. 138 и сл. ЗЗД кредитор, който е предоставил на длъжника възможността да издължава престацията си на части и така се е отказал от едно свое предимство, гарантирано от закона, не бива да бъде поставян в по-неблагоприятно положение от кредитора, който не е разсрочил задължението на длъжника.

16 върховни съдии са подписали решението с особено мнение.

С Тълкувателно решение № 5/2019 г. по Тълкувателно дело № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС можете да се запознаете тук.

 

Източник: vks.bg

Приятели на "Юридически барометър"